Туризъм, забележителности и бизнес

област Видин област Монтана област Враца област Плевен област Велико Търново област Русе област Силистра област Разград област Добрич област Шумен област Търговище област Варна област Бургас област Сливен област Ямбол област Ловеч област Габрово област Стара Загора област Пловдив област Хасково област Кърджали област Смолян област Пазарджик област Благоевград област Кюстендил област Перник област София област Софийски регион Затвори картата
 Сподели ::
Представяме обекти в област Ловеч, хотели, къщи, вили за гости
български
english
deutsch
руский
ελληνικά
търсене по текст:
ГОРЕЩА ОФЕРТА

информация

забележителност Архитектурно исторически резерват Старинен Пловдив



наляво
наляво
надясно
надясно

 регион
 
 град
Асеновград, хотели, къщи, вили за гости, под наем
Баня община Карлово хотели, къщи, вили за гости,
Брезово хотели, къщи, вили за гости, под наем,
Калофер, хотели, къщи, вили за гости,под наем,хижи,
Калояново хотели, къщи,вили за гости,под наем,хижи,
Карлово хотели, къщи, вили за гости,под наем,хижи,
Клисура хотели, къщи, вили за гости,под наем,хижи,
Куклен хотели, къщи, вили за гости,под наем,хижи,
Марица хотели, къщи, вили за гости,под наем,хижи,
Ново село Пловдивско хотели, къщи, вили за гости,
Перущица хотели, къщи, вили за гости,под наем,хижи,
Пловдив хотели, къщи, апартаменти, квартира, наеми,
Първомай хотели, къщи, вили за гости,под наем,хижи,
Раковски хотели, къщи, вили за гости,под наем,хижи,
Руен Пловдивско хотели, къщи, вили за гости, хижи,
Садово хотели, къщи, вили за гости,под наем,хижи,
Сопот хотели, къщи, вили за гости,под наем,хижи,
Стамболийски хотели, къщи, вили за гости,под наем,
Съединение хотели, къщи, вили за гости,под наем,
Хисаря SPA СПА хотели,къщи, вили за гости,под наем
 
 курорт
 
 

  ПЛОВДИВ – ОБЯСНИМАТА ЛЮБОВ

  Родена съм в този град. За мене той е даденост – не се замислям дали го обичам и ако е така – защо. Знам само, че много пъти съм имала възможност да го напусна, дори съм го искала, но не съм го направила. Не съм търсила обяснение. Не съм сигурна как се чувствам тук. Понякога се чувствам добре, защото познавам всеки камък по пътя нагоре към Стария град, а и камъните ме познават и се отнасят с разбиране към мен – щадят ме, когато неволно се подхлъзна и ми дават неочаквана опора. Понякога ежедневните грижи така ме поглъщат, че не забелязвам криволичещите улички и прясно реставрираните фасади, които ведро ми се усмихват в иначе мрачното за мене утро. Трябва само да вдигна поглед, за да се озова в една друга реалност – тази, която всички ние кътаме някъде дълбоко в сърцето си и която често ни изпълва с копнеж по отминалите дни и в която търсим опора, когато проблемите са ни оставили без дъх. Обичам да вървя бавно нагоре по ул. „Съборна”, да обгръщам с поглед всеки камък и внимателно да изучавам формата му. Странно е, че всички те са заоблени, като че ли хилядолетия наред са галени от нежна женска ръка и по тях никога не се е чувал тропота на конски копита… Това настроение като че ли е подсилвано от спокойствието, което лъха от всяка къща, от всеки китен двор, от всеки случаен минувач. Тук,обаче, времето не е спряло – впечатлението е измамно. Калдъръмът още помни забързаните стъпки на търговците, неравномерните почуквания на токчетата на пловдивските кокони, звука от съприкосновението на мечовете, отбраняващи вътрешния град в древни времена. Времената са били различни, хората, оставили следите си тук –също. Само градът винаги е стоял на мястото си, като че ли за да се надсмива над нашите дребни, но обясними и човешки неволи, мечти и съдби. Каквото и да се случва, той винаги е тук – същият, но и различен, опора, но и предизвикателство – да го запазим, но и да го победим в неговото величие и простота.

Вървя нагоре и погледът ми се отбива встрани по ул. „Княз Церетелев”.Някакъв спомен внезапно ме връхлита – неясен като визия, но много осезаем като преживяване. Изведнъж се озовавам оплетена в някакво перде, сърцето ми лудо бие, страхът да не ме открият ме е парализирал, ала не мога да устоя на изкушението и любопитно надзъртам навън. Там, в кръглата зала, около дузина мъже ритмично танцуват с очи, вперени в нищото под ритъма на барабана. Не знам как, но някак си разбирам, че дори да се покажа в този миг, те няма да ме забележат – бяха се слели един с друг и не забелязваха нищо и никого. Чувствам се донякъде обидена и бързо се измъквам навън – манастирът на танцуващите дервиши не е най-удачното място за едно дете.

Продължавам нагоре по улицата и се заглеждам по достолепните възрожденски къщи, запазили тайната на множество пловдивски родове – балгарски, арменски, гръцки… Голямата част от тях насят името на последния си собственик или на тези, които са ги построили. Балабановата къща, Недкович, Хиндлиян, Нишанян, Бирдас, Куюмджиевата къща… Отново като че ли претърпявам метаморфоза и изведнаж се озовавам сред цъфналите зюмбюли на двора и тичам останала без дъх за да се скрия от брат си, тъй като съм взела книгата, която той чете. Очите ми трескаво обикалят двора и не мога да открия по-подходящо място от нишата в стената, в която моята баба е седнала и си хортува със съседката отсреща. Бързо се шмугвам вътре и с очи и гримаси моля баба си да не ме издава. Както винаги тя първо грижовно ме нахоква, но после изпълнява желанието ми. Скъпата ми баба, винаги е на моя страна. Пък и мене ми е любопитно какво толкова си говорят със съседката. Аха, така си и мислех – раздвижването в къщи не е случайно – днес ще докарат мебелите, които папа поръча от Париж за дамката стая. Боже, колко се вълнувам! Винаги малко съм завиждала на моята приятелка за позлатените мебели – наистина никога не съм виждала такова огледало – къдриците ми като че ли са по-тъмни и лицето ми по-бяло отколкото като гледам в нашето, а и когато прокарвам длани по гладката позлата на мебелите винаги си представям един мъж с фрак, който бавно се приближава към мен и тихо прошепва „Госпожице, позволете…”

 Е, в интерес на истината и таванът на майстор Георги не отстъпва по хубост, но е някак си по-български и не толкова изтънчен. Всъщност не мога да си представя едното без другото. Веднъж дори се опитах да помагам и майсторът каза, че ако съм момче от мене би излязло добър резбар! Но, право да си кажа, предпочитам пианото. Може би защото казват, че гласът ми си го бива…

Спомените един през друг препускат през главата ми, обърквайки епохи, хора и събития. Винаги съм вярвала, че човек се преражда в други – близки и далечни страни и спомените му са разнородни. Само моите са свързани с този град и тази земя.

От унеса ме кара да изляза учтива американска реч, която пита къде се намира къщата на собственика, убил съпругите си. Усмихвам се, защото не за първи път чувам притчата за Синята брада в Пловдив. Как ли би се почувствал Степан Хиндлиян, ако знаеше каква мистерия е обгърнала името му... Вярно е, че е имал няколко съпруги, говори се и че едната е намерила смъртта си под падналия полилей, но чак пък да ги е убил? Но ако тази легенда е привлякла тези американци тук, то аз бих я повторила. Като помоля Степан Хиндлиян за прошка – та нали и той е работил за благоденствието на този град и ще ме извини за лъжата.

Повеждам американците към къщата. Пътят ни минава през улица „Витоша”. Спирам ги и им обръщам внимание към останалите къщи и как различните епохи – от праистория до Възраждане – са вградени в техните основи. Което ми напомня думите на един германец от румънски произход, член на МК на ИКОМОС, който при посещението си в Пловдив каза, че уникалността на нашия град не е в отделно взетите паметници – добре запазени антични театри могат да се видят и в доста други страни, а в онова неповторимо и несрещащо се никъде другаде преливане на епохи, което може да се види на много места тук. Затова аз препоръчвам на чужденците непременно един от обядите им да е в ресторант „Пълдин” – не поради добрата кухня, а за да могат да видят множеството археологически пластове събрани на едно място, което ще им даде едно друго преживяване и обядът ще се превърне в незабравим спомен.

Преди къща „Хиндлиян” влизаме в Балабановата къща. Не мога да не обърна вниманието им към прекрасните дворове, така характерни за всяка една възрожденска къща. Винаги съм мечтала да имам такъв двор. Господ ни е благословил да работим сред тази красота. Трябва само по-често да я забелязваме. Проблемите нямат край. И ако само се поспрем и озърнем, ще видим как времето ни се надсмива и ни намига – всичко е преходно, само този град е вечен. И ако ние се отнасяме с любов и грижа към него, той ще ни се отплати със същото.

Пловдив – обяснимата любов...

 

                                               Весела Илиева

                                               Директор

                                               Общински институт „Старинен Пловдив”

 Фото Александър Джувинов

visits:
Всички права запазени 2009-2015 www.tourism-hotels-bulgaria.com